Визуализация медитация Аз и детето вътре в мен

Визуализация медитация

Аз и детето вътре в мен

В мен се появиха мисли, които ме провокираха да оставя това, с което се занимавам и да се оставя на потока на осъзнаванията, които сега текат в мен. Осигурих си тишина, легнах, затворих очи. Пуснах си тиха нежна музика. Отпускам се... Имам необходимост да изляза за малко от реалността, която ме заобикаля, да се абстрахирам от всички грижи, притеснения, задачи, да забравя за страховете, които ме поставят в зависимости, които ограничават действията ми, които ме правят плаха и уязвима. Това дава отражение на комфорта ми на живот. Пречи ми да постигна мир и хармония вътре в мен. И не само това. Още много други фактори се прилепват към тях, повлияват на възприятията ми за живота и проявленията ми в него.

Затова сега избирам да изляза поне за малко от тази действителност, да се потапя в музиката, да се озова в един друг свят, в който действителността е съвсем друга, различна и притегляща ме към себе си като магнит, да се озова в свят, в който да усетя себе си, да разбера коя съм, какво нося в себе си като заряд, да определя ясно какви са желанията и потребностите ми, какъв да е животът ми, каква да съм аз в него, да осмисля, осъзная какво всъщност ме прави щастлива, как дауспявам да  осъществявам тези мигове на щастие и личностна творческа реализация.

Музиката ми помага за тези размисли, помага ми да се отпусна, да се понеса в потока на безвремието, в простора, където всичко е възможно. Усещам как се рея с духа си като безтегловна енергийна птица, как полъхът на движението-живот в мирозданието направлява полета на същността ми. Аз летя в необята! Преминавам през различни цветни полета във всемирното пространство: сини, зелени, златисто-жълти, виолетови, бели. Оставам за малко във всяко едно от тях, за да им се насладя. Сякаш полягам в меки пухкави облаци цветна радост, в която всичко негативно натупано в мен сякаш се изпарява, а аз олеквам и засиявам.

Усмихвам се, защото това ми харесва, някой да се погрижи за мен, да разбира мен, без да съм казала каквото и да е, да разбира нуждите ми, да е добър и мил с мен. В живота на Земята, между хората това все по-трудно се случва в общуванията, във взаимоотношенията между тях. Тъжно е, но е факт. Сякаш хората тъгуват, вяли, безжизнени, апатични, потопени в материалните нужди не изживяват искрени радости, защото са затворили детето в себе си, не му дават възможност да се изявява, да се проявява, да подпомага душата в живеенето и в творческите, личностните проявления всеки ден.

Това усещам у хората. А аз? Как аз постъпвам към детето в мен? Замислям се. Връщам лентата назад на живота си. Припомням си различни ситуации, изказани думи, усещания, пролети сълзи. Защо? Много въпроси напират в мен, започващи със “Защо?” В събуждането на спомените в мен стигам чак до първите години на моето детство. Какво дете бях? С какви очи гледах на Живота, на хората, сред които растях, на битовите условия и начина на живот, в които градих първите си представи за околния свят, в който ще се развивам, проявявам, общувам, творя. В тези припомняния си давам сметка, че съм изживявала радост, докосвайки се до всекиго и до всичко, защото чистотата на душата ми и жизнерадостта ми са били силно изявени. Любовта в мен е била силна. Давала съм любов, убедена съм.

Засиявам и се усмихвам при тези припомняния. А аз получавала ли съм любов? Усещам как сиянието ми намалява, постепенно угасва. Тъга ме изпълва. Какво се е случило с мен? Какво или кой угаси в мен жизнерадостта и сиянието ми помръкна? Усещам как облакът синя светлина, в който съм потопена сякаш потъмнява в цвета си от това, което излъчвам от спомените си, от енергията, която се излива от мен, която той поема, а тя прави синята светлина да потъмнява. Като на кинолента виждам различни картини от растежа ми, от годините на съзряването ми, в които различните хора, близките ми и другите хора навън се отнасят към мен по начин, който ме подчинява, който изисква от мен да правя неща, с които не съм съгласна и не желая, как ме манипулират, как ме ограничават, как ме предават, как ме нараняват словесно, с отношение, с поведение. Болезнени са тези спомени.

Виждам как в началото се противопоставям, как отстоявам себе си, как не желая да се случва всичко това с мен, но не във всички ситуации успявам. Във времето успяват да ме сломят, подчиняват ме, ограничават ме. Това се оказва причината да затворя детето в мен, за да не проявявам емоции и чувства, за да не страдам, за да не ме боли, за да продължа напред в живота. Така стигнах до днешния ден...

Синият облак напълно потъмня. Той пое в себе си моите събудени болки, изтегли ги от мен. Благодарна съм му за съпричастността, доброта, подкрепа му към мен. Имах нужда от това, да отключа емоционалната памет в мен, да излея извън нея всичко, което се е натрупвало в нея през годините. Усещам как синият облак ми показва мост, по който да премина към друг облак, в зелен на цвят. Разбирам защо го прави. Зеленият цвят е цветът на любовта. Тя преобразува всички болки.

Мислено обгръщам синия облак с цялата любов, която мога да излъча. Благодаря му за помощта, която ми оказа, връщайки ме назад във времето, за да осмислям, анализирам, осъзная причините защо детето в мен тъгува. Синият облак приема моята признателност и възвръща ярко синия си чист цвят, какъвто беше преди да се потопя в него. Въодушевена с радост преминах по моста към зеления облак и се оставих цялостно да потъна в неговата благодат и благост. Той ме пренесе на зелена поляна, заобиколена от големи дървета с широки корони от зелени листа.

Видях себе си като малко момиче, което е вдигнало ръцете си нагоре, към небето, към облаците, към слънцето. То се върти в кръг. На лицето му грее сияйна усмивка радост и свобода, безграничност и необвързаност с никого и с нищо, по никакъв начин. Усещам как тази еуфория ме кара да се чувствам безтегловна и лека. Политам във въздуха към клоните на зелените дървета. Виждам пъстроцветни птички, отивам при тях. Радвам им се. Радвам се на цветове по перата им, които ръката на художника Природа е съчетала по красив начин. Радвам се на песента им, която нежно гали слуха ми. И аз запявам с тях. Дърветата вибрират в съзвучие с общата ни песен, радват се на птичките, и на мен.

Сливам се в едно хармонично цяло с енергията на природата на планетата Земя, а това изпълва детето в мен с въодушевление и вяра, че щом тази енергия я има в мен, тя винаги ще ме съпътства в живота и ще ме подпомага за всяка една ситуация, за всяко едно събитие, през които преминавам, по един или друг начин. С тази енергия ще общувам с хората, ще успявам с нея във всичко важно за мен в живота. Тази енергия винаги ще ми напомня, че когато детето в мен е на свобода и на воля общува с околния свят, винаги ще успявам с лекота да правя най-доброто за мен. Жизнерадостта на детето в мен ми помага да осъзнавам, че животът е игра, в която всеки е в ролята на мъдър учител провокатор мотиватор за другите, за да усвояваме важните практически житейски уроци, нужни за развитието на душите ни, да помня да изживявам всеки ден като празник, без да вземам нещата твърде насериозно, лично, трагично и това да наслагва в мен негативни обременености.

Възприемам тази мъдрост все по-ясно, а тя ми помага да постигам хармония, разбирателство и единомислие вътре в мен, между дух и душа, ум и тяло. Виждам как детето в мен се сбогува с птичките в клоните на зелените дървета и отлита, връщайки се на зелената поляна, отново с отправен усмихнат поглед към небето. Сияйната светлина на слънцето сякаш изпраща невидима стълба чрез лъчите си към мен. Не се колебая. Изкачвам стъпало по стъпало нагоре, с все по-силно нарастваща любознателност, какво ме очаква да изживея в срещата ми със слънцето.

В този момент аз съм енергия, не усещам да ми е горещо или да ме е страх от горещината му. Усещам слънцето като приятел, който ме кани на гости при себе си. Потапям се в магично завладяваща златисто-жълта светлина, която постепенно преминава в сребристо бяла със златисти отблясъци като ореол около нея. Детето в мен виждам там, облечено в сияйна синя светлина, която ме откроява на този фон. В този момент сякаш всяка една клетка в мен с усмихва лъчезарно, защото ми припомня коя съм всъщност, като цялостна духовна енергийна същност. Усещам как съм заобиколена от много сияйни същности, чиято енергия е обединена в едно, но пак бих могла да разгранича и поотделно като присъствия около мен.

Благодарност се излива от мен чрез излъчването ми към тях. Те ме обгръщат и благославят, зареждат ме с тяхната енергия и мъдрост, с които ме подкрепят да съм смела и уверена в себе си, да вярвам на усета си, да следвам духа си, да се радвам на всичко в живота и безпрекусловно да обичам, без изисквания, без правила, чисто и искрено. Насищам се от общуването ми с тази сияйна енергия. Тръгвам към стълбата, за да се върна на зелената поляна. Лягам на нея, широко разперила ръце настрани, затварям очи. Ветрецът нежно гали лицето ми, играе си с косите ми. Радвам се на безгрижност и благодат. Оставам в това състояние толкова, колкото усещам, че ми е хубаво да изживея. Бавно отварям очи, оглеждам се, за да възприема реалността около мен.

Усмихвам се. Чувствам се спокойна, уравновесена, дори в мен се появява въпросът: “Как съм могла да живея досега по този начин, със затворено, потиснато детето вътре в мен?” Вече е различно. То е на свобода и аз заедно с него ще вървя напред, с него ще извършвам делата си по нов начин, без нерви, без напрежение, без натрупване на стрес, който ме изморява и депресира. С хората край мен по нов начин ще общувам, ще гледам на тях с други очи, с очите на разбирането, с любов и благост.

Вярвам, че това ще ми помага да внасям положителни промени в живота си и че всичко онова, което до този момент е било трудно и мъчително за мен, вече ще е радостно целеустремено себеотдаване на творческите способности и умения, които с радост да работят по ползотворен за мен начин.

Така да бъде! Амин.

Галя Йосифова